През 1930 г. в "Юбилеен сборник Българското село" се отбелязва, че отглеждането на оризената култура в България се осъществява в регионите на Т. Пазарджишко, Пловдивско, Станимашко, Старозагорско (Чирпанска околия), Хасковско (Борисовградска околия), Кюстендилско и Струмишката долина - Петричко. Въпреки че производството на ориз в Старозагорско, Хасковско и Кюстендилско е незначително, най-голямото и значимо оризено производство за стопанството на страната и фиска на държавата се наблюдава в Пазарджишко, Пловдивско и в Станимашко около Катуница. В тези географски и административни области отглеждането на оризената култура е изключително развито, като това развитие се подпомага от благоприятните географски, климатични и почвени условия.
Оризената култура в България е пренесена от Азия, а семето е било донесено и засято в Пазарджишкото поле през средата на XV век или в началото на XVI век от Али бей, Капуджибашия. Изборът на Пазарджишкото поле за формиране на първите оризени плантации не е случаен, тъй като полето представя географска особеност от цялата южнобългарска равнина. Изкопаните канали, някога предназначени за напояване на оризищата, и днес са открити и продължават да служат за същата цел, като носят имена като "Чауш Арк", "Гелемен Арк", "Синан Арк", "Дели Арк" и други.
Специално Пловдивската равнина, включително частта от Станимашката, също предоставя благоприятни условия за отглеждането на ориз в широк мащаб. Въпреки това, произведеният там ориз, качествено гледано, стои по-долу от Пазарджишкия. Този факт е забелязан още от първите отглеждачи на ориза, които сравнявали тежестта и вкуса на двата вида. Допълнително, анализ, извършен през 1898 г. във Виенската земеделско-химическа опитна станция, установява, че по-голямата тежест и доброкачественост на Пазарджишкия ориз се дължат на по-голямото количество белтъчни вещества и тлъстини.
Доброкачествеността на пазарджишкия ориз главно произтича от наносите на река Тополница, които не достигат до Пловдивското поле.
Публикувай коментар